„Жътвата на дявола“ – „истината за марихуаната – димът на адът“ – постер на американски пропаганден филм от 1942 г. А вие в коя година сте?

Но се случи нещо странно. Колкото повече се ровех в това, което някои опоненти наричат „зелената заплаха”, толкова повече продължавах да откривам изследвания, които въобще не знаех, че съществуват. Някои от тези изследвания бяха погребани – може би нарочно – и в тях имаше твърдения за Cannabis Indica и Cannabis Sativa, които сметнах, че са твърде благоприятни, за да са истина. Например, прочетох изследване от 1974, (излязло през 1975), проведено във Virginia Commonwealth University, което доказва, че канабиноидите от канабисовото растение намаляват туморите и убиват раковите клетки, като оставят здравите клетки непокътнати. Все още виждах в черно-бяло и не се хванах на това. Продължих да ровя. Открих, че като пуснеш търсене в интернет за „cannabis +indica +healing +benefits,“ попадаш на 220 000 сайта. Когато добавих в търсенето думата „medical“, резултатите нараснаха до 452 000.

През следващата половин година използвах всеки свободен момент да проучвам „дяволската трева”. Ще го кажа просто: бях шокирана. Нямаше нищо „дяволско” в нея. Цялата тази изумителна информация бе там и чакаше да я открия; всичко, което ми трябваше, бе просто да гледам с отворени очи. Научих, че от Cannabis Indica са се приготвяли тинктури в края на 19 и началото на 20 век. Тези екстракти са се препоръчвали от лекарите за облекчение на всичко, от прорастване на зъбите при децата до потискане на болката при артрит и менструални спазми.

Открих, че, обратно на това, което са ми казвали, никой никога не е умрял от марихуана през хилядите години, докато това растение е било използвано. Всъщност, нямах идея, че медицинската употреба датира от около 2700 години пр. н. е. и още тогава е наречена от император Шен Нун (2737-2697 г. пр. н. е.) „забележителна билка”. Открих, че докато демонизирам марихуаната, хиляди хора по света без много шум успешно са лекували многобройни здравни проблеми, като болест на Крон, мигренно главоболие, хронична депресия, пост-травматично стресово разстройство, безсъние, деменция, епилептични гърчове, паркинсонизъм и дори СПИН. Колкото повече научавах и говорех с про-канабисови лекари, пациенти, учени и историци, които изследват растението, толкова повече чувах невероятни истории за изцеряване от болести и душевни разстройства плюс, както ми каза един пациент, „просто по-добър поглед върху живота”.

Това бе информация, която наистина противоречеше на историите, които бях чувала. Хората използваха тази „трева”, за да се отърват от опиатите, алкохола, тютюна, хероина, кокаина и други силни дроги. Така тя се оказа не „входна дрога”, а „изходна дрога”. Възрастни хора я бяха използвали тайно, за да подобрят ума си. Чакай малко … какви ги дрънкаш? Това не може да го бъде! Марихуаната не те ли прави „загубеняк с изпържен мозък”? Не, оказа се според научните данни, които открих. Вярно бе обратното, тъй като учените са открили, че тя подобрява неврогенезата в мозъка – растежа на нови нервни пътища, даже когато мозъкът е увреден от старост или травма.

Разбрах, че пушенето е най-малко ефективния начин тя да прояви широкия си спектър от медицински ефекти. Научих, че лекари, адвокати, директори на големи компании, счетоводители и други добре образовани професионалисти използват марихуана редовно и чувстват, че тя подобрява състоянието им и способността им да понасят стреса. Открих един високо уважаван лекар, д-р Уилям Кортни, който препоръчва на пациентите си с хронични болести да изцедят сока от 10-20 листа марихуана и да го пият. Тази концентрирана зелена напитка не е психоактивна и напълва тялото с канабиноиди и хранителни вещества, които помагат да се преобърне дегенеративното заболяване.

Меко казано, информацията бе зашеметяваща. Тогава почувствах, че трябва да разкажа своя история за това. Никой дотогава не бе писал роман за медицинската марихуана, който да не включва клишета за „напушеняците” и да не вдъхва у хората страх. Трябваха ми още пет месеца и стотици часове интервюта лице в лице с пациенти, гледачи, производители, собственици на диспансери и експерти в канабисовия бизнес, за да напиша това, което се превърна в книгата ми Betty’s (Little Basement) Garden(Малката градинка в мазето на Бети).

Книгата е построена около 58-годишната Бети Крейвън, много красива бивша Мис Тексас, яростна републиканка, вдовица на Франк, нейния също толкова консервативен съпруг военен. Единственото дете на Бети, синът и, умира на двайсет и няколко години от свръхдоза. Когато срещаме Бети, животът и е замръзнал като стоп-кадър. Стените около нея се затварят. Останала и е само удостоената с награди градина с цветя и остатъци от оборудването след фалита на сладкарницата за луксозен шоколад. Когато тя стига до потискащото заключение, че целият и живот е пропилян, един бунтовен дух, крил се дотогава вътре в нея, изригва навън. Консервативният и свят се обръща на 180 градуса, когато тя се изправя срещу най-големите си страхове. Един от тях е марихуаната. Пътят, който тя избира, е осеян с тайни, ексцентрични характери, романтична любов, събития, променили живота и – и връзка с нейната необикновена градинка в мазето, която никога преди това дори не би могла да си представи.

Намерението ми, когато пишех Betty’s (Little Basement) Garden, бе да покажа истината за производството на медицинска марихуана в Колорадо. Тя не е само цветя и рози. Не захаросвам реалния свят на канабисовия бизнес, нито пък показвам в романтична светлина какво е да си снабдител на сериозно болен пациент, който зависи от твоето „зелено”, за да си приготви лекарството. Книгата илюстрира рязката промяна в отношението ми към „анти-тревната” пропагандата, с която съм израсла. Надявам се, историята е не само забавна; надявам се, тя ще е просветляваща за тези, които ще я четат и вярват в същото, в което аз вярвах за тази древна билка. Както казва Бети Крейвън: „Няма нищо по-освобождаващо от това да се отърсиш от едно вярване, което те е ограничавало.”

За да прочетете подробна (840 страници) компилация от публикувани медицински изследвания, които показват проактивната употреба на канабиса в различните му форми, кликнете тук.

откъс от книгата на Лоръл Дюи

„Малката градинка в мазето на Бети”

Той стоеше пред вратата.
– Да ти го кажа без увъртане. Има много умни и изобретателни хора сред тези, които гледат канабис. И те не са просто шайка замотани напушеняци и хипита. Някои от тези момчета знаят повече за ботаниката и сложния строеж на растението от много професори. Има страшно много неща, които трябва да знаеш, за да гледаш коноп.

– Ти го наричаш „билка”? Да не отглеждаш сибирски лук, скъпи?

– Но то си е билка. Лекарство е. Ей, не можеш да си отгледаш валиум или прозак!

Бети чу стъпките на Бъди по покрива и как тръгна да слиза по стълбата.

– Не можеш да говориш за тези неща пред Бъди.

Пейтън се ухили:

– Бъди? Пичът, който ти оправя покрива, се казва Бъди? Бъд*? Виждаш ли? Това е знак от Господ.

– Като живеех в Хюстън, съседката ми се казваше Мери Джейн Блънт**. И това ли е знак? Оценявам желанието ти да ми помогнеш, Пейтън – прошепна тя – Но не мога да направя това.

– Защо шепнеш? Бети, държиш се като че сключваме престъпна сделка в някоя тъмна уличка. Не е това. Всичко ще е открито. Първо си вземаш червена карта за медицинска марихуана, така че легално да гледаш за себе си и за още пет души. Така ставаш доставчик на медицински услуги.

Бети отстъпи към шкафа.

– Пейтън, за Бога! Ти не ме познаваш. Не знаеш коя съм и в какво вярвам.

– Всъщност, мисля, че те познавам. Нямаше днес да дойдеш тук, ако не го бях почувствал. Проблемът според мен е, че ти самата не знаеш коя си. Може би вярваш в неща, които даже не са твои? Може би сама трябва да проучиш нещата? – той спря, чувствайки, че я притиска – Синът ти още ли е виси в гардероба?

– Да.

– Говориш ли с него?

Бети се сконфузи:

– Какво искаш да кажеш?

– Добре, приемам го за „да”. Какво предполагаш, че би казал той, ако го попиташ?

– Не зная, питай го ти. Този разговор няма смисъл. – тя мина покрай него – Моля те, Пейтън. Наистина трябва да тръгвам.

– И аз. Нека те изпратя до колата.

Бети затвори вратата и предпазливо последва Пейтън към неговия сребрист Приус. Отпред бе седнала мила жена с посивяла коса, почти 80-годишна на вид. Той отвори вратата и и помогна да излезе от колата.

– Бети, това е Гладис. Тя е един от пациентите ми.

Бети положи усилия да скрие изненадата си. Гладис бе леко прегърбена, движеше се внимателно и изглеждаше като архетипичната баба с внучета, а не като образец на човек, използващ канабис.

Пейтън обясни, че помага на пациентите си, когато имат нужда да ги закара до доктора или на пазар. Бети слушаше, но все не можеше да си представи как тази нежна, подобна на елф женица отхапва от канабисовото кесче. Цялата история бе много шантава, но ето я пред нея. Гладис изглеждаше очевидно щастлива и съвсем в тон с околния свят. Разговорът бързо се завъртя към „билката”.  Гладис сложи ръка на рамото на Бети.

– Кръвното ми се върна почти в нормата, откакто започнах лекарството.

Бети имаше нужда да проумее сама себе си. Ето ги, седят си тук под яркото слънце и си приказват каква благина е марихуаната. Не трябваше ли такива разговори да се водят само в мрака на нощта?

Източник: huffingtonpost.com

* Bud – пъпка, цвета на марихуаната

** Mary Jane – марихуана; Blunt – дебела цигара