Читателите на „The Telegraph“ са поканени да се възползват от редкия шанс за промяна на медицинската практика в британските лечебни заведения.

 

Лорд Морис Саачи е британски политик и съосновател на световноизвестната рекламна агенция Saatchi and Saatchi.

 

От Морис Саачи

8:27 ч. средно време по Гринуич, 26 януари 2014 г.

 

Не помня да съм изпитал гняв, когато съпругата ми, писателката Джозефин Харт, почина от рак на яйчниците през 2011 г. Със сигурност не съм искал да набия когото и да било. Това бе злощастно събитие, но скръбта не може да е извинение за липсата на рационално мислене.

 

Знаех, че никой не бе направил нищо погрешно, нито се бе държал зле; че лекарите, лекували Джозефин, не бяха лишени нито от знания, нито от способности; че бяха направили това, което се очакваше от тях, по отношение на лекарствата и химиотерапията. Те следваха „стандартната процедура“, въпреки че лечението бе унизително, средновековно и неефективно, и макар да знаеха, че то ще доведе до смъртта ѝ. Лекарите не бяха новатори.

 

Онова, което ме озадачаваше, бе как е възможно лекарската гилдия с такава готовност да приема прилагането на „стандартната процедура“,  предвид стотиците хиляди души, които умират от рак. Специално при гинекологичните ракови заболявания в напреднал стадий, от каквото страдаше съпругата ми, „стандартната процедура“ е отпреди 40 години, предлага лошо качество на живот, смъртността е 100 процента, а процентът на преживелите – съответно 0.

 

Разбрах, че лекарите постъпват така, защото „стандартната процедура“ е единствената безопасна посока, която могат да следват законно. Дори и пациентите, техните роднини, партньори и интимни приятели отчаяно да желаят да се опита нещо друго, нещо ново, иновативно, законът не позволява никакви  иновации, колкото и обосновано избрани и прецизно управлявани да са. Защо? Защото законът определя иновациите като отклонение от „стандартната процедура“, а отклонението ги превръща в лекарска небрежност.

 

През 2012 г. Националната служба по здравеопазване на Обединеното кралство (NHS) е изплатила 1, 2 милиарда паунда за обезщетения поради лекарска небрежност, като тази сума е достигната вследствие на удвояване на тези разходи през последните четири години. Цифрите, представени от държавната хазна, показват, че за покриване на бъдещи такива задължения са предвидени цели 24 милиарда паунда. Това е стряскаща сума, равна на почти половината бюджет за отбрана. Резултатът е, че лекарите в болниците са твърде притеснени от лавината заведени дела и избягват да поемат рискове. Избягват и иновациите.

 

Вероятно нищо не е било в състояние да предотврати смъртта на Джозефин, но ужасната мисъл, която не спира да ме преследва, е че смъртта ѝ е била напразна. Всъщност напразна е и смъртта на всички 165 000 души, които умират от рак в страната всяка година, защото науката не е напреднала дори и сантиметър в резултат на това. Не се пробва нищо ново, следователно не може и да се научи нищо ново, което би могло да спаси други. Напредъкът на науката се спира от закона и страха от обезщетенията за небрежност.

 

Тази практика трябва да се промени. Миналата година внесох в Камарата на лордовете законопроект, в който е заложена правна рамка с цел „насърчаване на разумните иновации в медицината и предотвратяване на неразумното отклонение от стандартната практика“.

 

Законопроектът е изготвен с участието на най-изявените умове на правото и медицината и изисква лекарите да получат съгласието на пациента, както и това на други опитни медицински специалисти и практикуващи лекари, преди да прилагат иновации. Те не могат да предприемат такива стъпки сами, но могат да излязат извън рамките на стандартната процедура, без да се страхуват, че това ще ги отведе в съда.

 

Законопроекти като този обикновено имат слаби изгледи за успех, но в този случай две обстоятелства бяха на моя страна. Първото бе огромната вълна на подкрепа, която получих от лекари,  юристи и най-вече от онези, чиито съпрузи, синове, дъщери, братя и сестри са починали от рак, без това да доведе до промяна.

 

„От цялото си сърце искрено се надявам,“ писа ми една жена измежду хората, с които си кореспондирах, „че законопроектът Ви ще постигне успех и ще подобри лечението, което се предлага на страдащите от рак в Обединеното кралство. Това решително трябва да се промени. Съпругът ми бе късно диагностициран с рак на панкреаса през февруари 2007 г. Казаха ни (погрешно), че не подлежи на операция и че химиотерапията е единствената възможност – не за лечение, а  като начин да спечелим още малко време; в крайна сметка друг хирург от друга болница да се съгласи да го оперира, за да  отстрани тумора. Той каза, че е можел да направи това, още когато диагнозата е била поставена. Операцията бе твърде закъсняла и ракът се беше разпространил в белите дробове. Съпругът ми почина.“

 

Друг човек ми писа: „Когато с личния ми лекар обсъждахме положителните/отрицателните страни на определени видове лечение, той подчерта, че ако не следва „указанията“ и нещо се обърка, може да бъде изложен на риск от съдебно преследване.“

 

Второто обстоятелство, което ми помогна, бе че миналия ноември Джеръми Хънт, секретар на здравеопазването, поддържан от на министър-председателя, декларира своята „безрезервна подкрепа“ за предложенията ми и обеща помощ от правителството за приемане на законодателни промени, които да направят възможно осъществяването им, след провеждане на обществена консултация.

 

Той обаче уточни, че става дума за „пълна и открита консултация, която да включва мнението на пациентите относно правилния баланс между иновации и гаранции; консултация, която отчете гледната точка на работещите в клиничната медицина спрямо проблемите, пред които са изправени при иновациите, и как могат да бъдат преодолени.“ Той дори се съгласи да се осигури възможност становища в отговор на консултацията – които трябва да се получат до месец май – да се изпращат до Департамента по здравеопазване чрез социалните медии.

 

Г-н Хънт определи предизвикателството.  Призовавам читателите на „Дейли телеграф“ да се присъединят към мен и десетките хиляди, които вече ме подкрепиха, за да станем част от най-силния в историята отзвук в отговор на обявена от правителството консултация. Трябва да заявим ясно и на висок глас, че искаме да се изпробват нови видове лечение на рака, при положение, че е известно, че старите водят единствено до смърт. Искаме да се освободим от участта да се въртим в затворения кръг на неуспеха.

 

Къде е проблемът, ще попитате вие, в начина, по който в момента се провеждат изследвания за нови видове лечение на рака? Клиничните изпитвания, рандомизираните клинични проучвания, изискват много, много време, преди да доведат до резултат. Получаването само на едно лекарство може да коства 15 години и 1 милиард паунда. Силно вярвам, че няма начин да се доближим до откриването на лек за рака, докато лекарите не получат възможност контролирано да изпитват нови лекарства не върху лабораторни животни, а върху реални пациенти, с реални заболявания, в реални болници.

 

Вярвам, че сме на прага на велик момент в медицината, на изключително рядка възможност за промяна на практиките, за оттласкване от страха от поемане на риск и  връщане към духа на новаторство в медицината, който в миналото доведе до откриването на пеницилина от Александър Флеминг и до откритието на сър Питър Мансфийлд, направило възможно разработването на магнитно-резонансната образна диагностика.

 

При тези нови обстоятелства ще можем да кажем на лекаря си следното: „Всичко ли опитахте? Научих, че има лечение, което евентуално би могло да помогне. Можете ли да го изпитате върху мен? Нямам какво да губя.” И за първи път лекарят ви ще може да каже „да“.

 

Не мога да ви обещая, че тази промяна от самосебе си ще намери лек за рака, но тя би могла да окуражи някого някъде, който може би дори е още дете и някой ден може да освободи и моя, и вашия живот, от тази безнадеждност.

 

Лечение за левкемията

 

През 40-те години на 20 век процентът на преживелите с раково заболяване на кръвта  е почти нула. По онова време в научната литература се твърди, че онези, които се опитват да лекуват левкемията при деца, извършват жестокост,  тъй като резултатът е неизменно един и същ: смърт.

 

Удължаването на агонията с ненужни медицински интервенции с недоказана ефективност според тогавашните научни публикации е погрешно – на обреченото дете следва да се осигури възможно най-голямо облекчение и да се остави бавно да угасне.

 

Неколцина упорити лекари в Съединените щати и Европа поставят под съмнение тази пораженческа позиция. Те опитват да лекуват заболяването с фолиева киселина, която представлява форма на витамин B, и откриват, че то се задълбочава.

 

В резултат на това те пробват да прилагат лекарства, които, обратно,  снижават нивото на фолиевата киселина. Това се оказва успешно и води до въвеждането на лекарство, което се използва и днес – метотрексат.

 

Анди Хол, преподавател по експериментална хематология в Университета на Нюкасъл на Тайн, заявява следното: „Постигнатото от онези лекари тогава днес не може да стане толкова бързо.“

 

„Те са били близо до умиращите пациенти в отделенията и не са били склонни да приемат статуквото.  Преживелите деца с левкемия днес са около 90 процента.“

 

Лекарства за „неразрешена“ употреба

 

ОТКЛОНЕНИЕТО от стандартната процедура в медицината може да даде надежда на болните, при които прогнозата е най-мрачна – именно по тази причина професор Ангъс Далглейш, преподавател по онкология в Лондонския университет и директор на Института за противоракови ваксини,   поддържа законопроекта на лорд Саачи. Според него лекарите много често се страхуват да изпробват нови идеи като изписват лекарства за „неразрешена“ употреба – за заболявания, за които те не са лицензирани.  „Препоръчвал съм логични нестандартни лечения на пациенти с рак, които са изчерпали стандартните възможности“, заявява той. „В много случаи това им донесе огромна полза.“

 

Един такъв пример е случаят на 63-годишен мъж, болен от рак на простата с метастази, при когото обичайното лечение не дава резултат. “Решихме да опита с лекарство, лицензирано във висока дозировка за лечение на друго заболяване. Въпреки че другите му лекуващи лекари смятаха, че заболяването му е в  терминален стадий, клинично той се повлия съществено, което удължи живота му с още три години и той почина не от заболяването си, а вследствие на косвените хронични ефекти от предходните терапии.“

 

Как войната допринесе за развитието на съвременната хирургия

 

Войната е повратен момент за иновациите в медицината. Лекарите виждат мъже и жени, изправени пред смъртта, често масово, и се стремят да изпробват нови техники, понякога хрумнали им в разгара на битката. В такава ситуация лекарите нямат кой знае какво за губене, а могат да спечелят много – да спасят от смърт иначе обречени войници.

 

Във войната за Фолкландските острови през 1982 година хирургът капитан Рик Джоли, носител на ордена на Британската империя, награден както от британска, така и от аржентинска страна за това, че е спасил войници и от двете армии,  е оперирал в полева болница с недетонирана бомба близо до операционната му маса. Той открива, че пострадалите, оставяни на студа навън поради невъзможността да бъдат изнесени от бойното поле, в много случаи реагират добре, което води до разработването на теорията за терапевтичната хипотермия, при която умишленото понижаване на температурата се отразява благотворно на пациентите.

 

Пеницилинът започва да се използва сериозно по време на Втората световна война. По онова време лекарите са наясно с ползите от него, но не непременно и как да го прилагат и в какви дози. Тъй са наясно обаче, че военнослужещите почти сигурно ще умрат без него, лекарите го прилагат, като се учат в движение.  Военните лекари, които през Втората световна война се сблъскват с травми и страдания в огромни мащаби, са пионери и в напредъка по отношение на антибиотиците, анестезията и кръвопреливането – постижения, които поставят началото на ерата на модерната хирургия.

 

Хирургът-новатор в лечението на рака на гърдата

 

ДЖЕФРИ Кейнс би могъл с основание да се нарече светец покровител на иновациите. През 1922 г. този хирург от болница „Сейнт Барт“ в Лондон  разработва лумпектомията при рак на гърдата, напук на ортодоксалната медицина. Приетата по онова време практика при рак на гърдата, въведена от вездесъщия американски хирург Уилям Холстед, е радикалната мастектомия. Т.нар. „метод на Холстед“ представлява обезобразяваща тялото операция, при която се отстранява гръдната тъкан, кожата, зърното, подмишничните лимфни възли и гръдните мускули под тях.

 

Кейнс, който е брат на икономиста Джон Мейнард, започва да прилага отстраняване на тумора и лъчетерапия като лечение на рака на гърдата. Над 70 процента от пациентките му преживяват пет години – резултат, близък до този при пациентките, подложили се на операция по метода на Холстед, при това без тежка, инвалидизираща хирургична намеса.

 

Заради работата си Кейнс става обект на подигравки – въпреки това лумпектомията постепенно се приема като стандартно лечение и днес операции по метода на Холстед се извършват рядко.

 

Бъдещето?

 

Какво може да бъде практическото приложение на законопроекта на Саачи: хипотетичен случай от практиката.

 

Доктор Гленда Смит лекува пациентка, Алисън Джоунс, от рядко и животозастрашаващо заболяване. Алисън се обръща към д-р Смит с молба да опитат нов вид неоперативно лечение, за което е прочела. Д-р Смит открива, че това ново лечение не е тествано върху пациенти, страдащи от болестта на Алисън, макар и да се прилага при други заболявания.

 

При сегашните условия в законодателството, за д-р Смит би било най-лесно да каже, че при липса на публикувани научни изследвания не може да препоръча нищо, което се отклонява от стандартната хирургична процедура. Ако реши да бъде новатор и Алисън почине по-рано, отколкото може да се очаква с оглед на статистиката при прилагане на стандартно лечение, д-р Смит ще бъде заплашена от дисциплинарни мерки или съдебно дело.

 

Според разпоредбите в законопроекта, ако д-р Смит се убеди от аргументите в полза на новото лечение, тя би могла да  следва процедурата, предвидена в законопроекта, която изисква да потърси мнението на други експерти относно новаторското лечение, както и това на самата Алисън и нейните роднини, и да получи съгласие от всички за прилагането му.

 

Ако случаят стигне до съда, д-р Смит може да се чувства сигурна, тъй като е следвала заложените в законопроекта процедури и всяко съдебно решение би подходило към казуса от тази гледна точка. Няма да се налага и двете насрещни страни да мобилизират плеяди от „експерти“.