Извадки от предаването „На ръба” с адвокат Калин Ангелов, експерта Юлиян Караджов и психиатъра д-р Владимир Сотиров

 

К.А.: В софийските районни, те са девет на брой, тече едно състезание, което е абсурдно – то е по разкрити престъпления и за полицая, по някакъв начин е много по-важна бройката разкрити престъпления, статистиката; в резултат на което се правят истински еквилибристики със статистиката. И разбира се е е много по-лесно и процентът на разкритите престъпления ще бъде много по-голям, ако заловите десет души с по един грам, като кажете, че ще ги разследвате откъде са ги взели.

 

В.С.: Законът съществува за да регламентира, да регулира отношенията между гражданите, така че те да са по-защитени.

 

В.С.: Да регламентира добрата практика – това е смъсълът на закона. Съществуващи практики, обичайни практики – да бъдат проучени и законът да ги вкара в някаква рамка.

 

В.С.: Да допуснем една хипотетична ситуация, в която марихуаната може да бъде предписана от лекар – това е добра употреба, това е регулирана употреба.

 

В.С.: Нека да мислим за марихуаната като за средство, което може да помогне, но при лоша и неправилна употреба може и да навреди – дозата прави отровата.

 

В.С.: Не самото вещество е опасно, а начинът по който то се употребява, начинът по който се предписва, състоянията при които се предписва и начинът по който се проследява ефектът от неговото предписване. По същия начин действа не само тревата, не само лекарствата – по същия начин действат всякакви вещества и фактори от околната среда. По същия начин действа и слънцето: без него не можем да живеем – то ни дава живот, то дава живот на планетата, но също така то може да ни убие при неправилна употреба, ако предозираме.

 

Ю.К.: Законите се приемат без консултация с когото и да било, който да разбира по темата – нито с експерти, нито с неправителствени организации.

 

В цивилизованите страни Парламентът свиква комисия, но не от хора от изпълнителната власт – те трябва да изпълняват законите, а не да пишат каквото им е угодно – намират се хора извън структурите на изпълнителната власт, които пишат доклад, завършващ с препоръки. Парламентът след това може да гласува за тези препоръки или да отхвърли някои, но самата идея изпълнителната власт, самичка да си пише законите, които след това да изпълнява – ми звучи просто абсурдно. Имаме конституция – вътре пише: „разделение на властите”. Изпълнителната власт трябва да си каже мнението, но тя трябва да е последната, която трябва да бъде изслушана. Но на практика законодателят делегира на изпълнителната власт сама да си пише законите.

 

В.С.: Ако прекарате достатъчно време, като служител, на работа в една институция – вие също се обезобразявате по този институционален начин, т.е. – загубвате способността да творите. Нарича се „синдром на институционализъм” – и това е диагноза.

 

В.С.: Редно е законите, регламентите, правилата и институционалните норми да следват тези промени, които живият живот създава. Има практики, които възникват в обществата. Употребата на марихуана е една от тези практики. Това е сравнително нова практика за нашето общество. Тя съществува така или иначе. Колкото и да я забраняваме и да се опитваме да я забраним – тя ще продължи да съществува. Имаме два варианта: единият е да си затваряме очите и да твърдим, че такова нещо не съществува защото сме го забранили, отказваме да приемем, че това съществува и не го позволяваме, или да се опитаме да регламентираме тази така или иначе вече съществуваща практика така, че да намалим възможните щети от неправилна употреба, от „лоша употреба”. Така аз разбирам терапевтичния смисъл на закона – той може да лекува ако регламентира практиката.

 

В.С.: Защо да не си отворим очите за реалностите в тази вселена?!

 
„Чиновнически садизъм” – не мисля, че друга дума може да се употреби за въвеждането на такава санкция (Предложението за нов НК – б.ред.), по отношение на хората, които страдат от състояния, за които медицинската марихуана би могла да донесе облекчение.

Законът не бива да е стена, ограничение, той трябва да създава възможности на хората да живеят по-добър и по-щастлив живот, а не да ограничава. И всъщност ограничаването, в този конкретен случай, ако говорим за медицинската марихуана, според мен представлява отказ от страна на държавата и администрацията, да поеме отговорност, да намери начин да регулира, да регламентира, да създаде стратегия и процедура, чрез която хората, които имат нужда от медицинска марихуана – да стигат до нея.
 

Това е функция на държавата – да регулира, да гарантира безопасна употреба, безопасна практика.